Великият български писател, който беше преведен на 37 езика

На 21 януари си спомняме за Йордан Радичков

йордан радичков

На 21 януари 2004 година от този свят си отива големият български писател – Йордан Радичков. Поколения българи потъват в магическото слово на майстора, а неговата литература не спира да ни вълнува и днес.

Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям.
Произведенията му са преведени на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.
Номиниран е 2 пъти за Нобеловата награда за литература.

Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Удостоен е с престижната международна италианска награда „Гринцане кавур“ за белетристика (1984) и с Кралския шведски орден „Полярна звезда“ (1988). За книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен“ на Международния съвет на детската книга през 1996 г.

Роден е на 24 октомври през 1929 година в монтанското село Калиманица.

През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951 г.) и редактор (1952-1954 г.) във вестник „Народна младеж“, редактор във вестник „Вечерни новини“ (1954-1960 г.), в Българска кинематография (1960-1962 г.), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“ (1962-1969 г.). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Народна република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961 г.), „Обърнато небе“ (1962 г.), „Планинско цвете“ (1964 г.), „Шарена черга“ (1964 г.). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници – „Водолей“ (1967 г.), „Козята брада“ (1967 г.), „Плява и зърно“ (1972 г.), „Как така“ (1974 г.) и др.

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази). Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966 г.) и „Привързаният балон“ (1967 г.). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха“ (1967 г.). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969 г.).

През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой“ (1975 г.) и „Прашка“ (1977 г.). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974 г.), „Лазарица“ (1979 г.) и „Опит за летене“ (1979 г.). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си — излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки“ (1990 г.), „Малки жабешки истории“ (1994г. ), „Мюре“ (1997 г.), „Умиване лицето на Богородица“ (1997 г.), „Автострада“ (1999 г.) и „Пупаво време“ (2000 г.) – книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“.
През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.