На 21 януари 2004 година от този свят си отива големият български писател – Йордан Радичков. Поколения българи потъват в магическото слово на майстора, а неговата литература не спира да ни вълнува и днес.
Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям.
Произведенията му са преведени на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.
Номиниран е 2 пъти за Нобеловата награда за литература.
Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Удостоен е с престижната международна италианска награда „Гринцане кавур“ за белетристика (1984) и с Кралския шведски орден „Полярна звезда“ (1988). За книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен“ на Международния съвет на детската книга през 1996 г.
Роден е на 24 октомври през 1929 година в монтанското село Калиманица.
През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951 г.) и редактор (1952-1954 г.) във вестник „Народна младеж“, редактор във вестник „Вечерни новини“ (1954-1960 г.), в Българска кинематография (1960-1962 г.), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“ (1962-1969 г.). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Народна република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.
Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961 г.), „Обърнато небе“ (1962 г.), „Планинско цвете“ (1964 г.), „Шарена черга“ (1964 г.). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници – „Водолей“ (1967 г.), „Козята брада“ (1967 г.), „Плява и зърно“ (1972 г.), „Как така“ (1974 г.) и др.
През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази). Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966 г.) и „Привързаният балон“ (1967 г.). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха“ (1967 г.). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969 г.).
През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой“ (1975 г.) и „Прашка“ (1977 г.). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974 г.), „Лазарица“ (1979 г.) и „Опит за летене“ (1979 г.). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.
През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си — излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки“ (1990 г.), „Малки жабешки истории“ (1994г. ), „Мюре“ (1997 г.), „Умиване лицето на Богородица“ (1997 г.), „Автострада“ (1999 г.) и „Пупаво време“ (2000 г.) – книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“.
През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.
